Станислав Стратиев
1941 — 2000
В горещината на 70-те години...
1941 — 2000
70-те и 80-те години в България
Повестта се разгръща в периода на зрелия социализъм — време на застой и идеологическа умора, когато официалната пропаганда губи влияние.
Вилните зони се превръщат в социален феномен. Урбанизацията ражда феномена на виладжиите — хора, търсещи бягство от системата чрез притежание.
Материализмът заменя идеалите. Притежанието измества духовността, а бюрокрацията се превръща в непреодолимо препятствие пред човека.
Трагикомедия с елементи на абсурдна драма
Пристигане на бригадата
Започва копаенето
Камъкът като препятствие
Морални дилеми и конфликти
Отворен финал
Особености: Натуралистичен език, диалогична форма
Действието се развива във вилна зона
Антон поръчва копаене на кладенец
Бригада начело с бай Ламбо поема работата
Натъкват се на огромен камък
Опции: откажат се, заобиколят, взривят
Напрежението ескалира заради жегата
Проблемът разкрива морални конфликти
Финалът остава отворен
Собственик на вилата
Повече
Ръководител на бригадата
Повече
Колективен образ
Повече
Символичен образ
ПовечеКладенец, Камък, Слънце и Вода
Подобно на Камю и Сартр, Стратиев изследва човека, самотен пред абсурда на съществуването.
Антон е виновен без да е извършил престъпление. Пасивността се оказва грях. Компромисът води до духовна смърт.
Стремежът към вили и кладенци заменя търсенето на смисъл. Благополучието се гради върху духовна празнота.
„Човекът копае, но не достига до водата. Защото истинската жажда не е за вода."
Абдикация на интелигенцията от морална отговорност — тема, актуална и днес.
Стремежът към материално продължава да измества духовните търсения.
Малки несправедливости водят до големи деформации в обществото.
Метафората за водата е буквална — климатичните промени превръщат символа в реалност.
Произведението е още по-актуално днес — говори за екологията на душата, отчуждението и моралния компромис.
Антон копае кладенец, но не достига до вода.
Търсим ли наистина вода или просто копаем?